Проф. д.н. Марин Паунов: Основната деструктивна ценност на българина е завистлив индивидуализъм
овата му книга изследва особеностите на националния ни характер и ценностната ни криза
 |
Проф. д.н. Марин Паунов е български учен, преподавател, изследовател и международен консултант по бизнес администрация, с дългогодишен принос в областта на организационното поведение, корпоративната култура и стратегическото управление. Научните му интереси са насочени към организационното поведение, корпоративната култура, трудовата мотивация и бизнес стратегиите. Специализира в едни от най-престижните международни академични институции, сред които London School of Economics and Political Science, Università Cattolica del Sacro Cuore, Harvard Business School и AOTS – Токио, Япония. Член е на HBSAA – Харвард, AOTSAA – Токио и на Съюза на учените в България. Автор е на над 70 научни публикации, утвърдили го като едно от разпознаваемите имена в сферата на управлението и икономическите науки в България. Сред най-значимите му трудове се открояват книгите „Организационна култура“, „Организационно поведение“, „Стратегии на бизнеса“, „Трудова мотивация“ и „Ценностите на българите – съвременен портрет на европейски фон“, които се използват широко в академичната практика и бизнес обучението.
Издателство „Сиела“ преди дни пусна новата Ви книга „Икона или карикатура: бесове и сенки в ценностите на съвременните българи“. Какви са ценностите на българина днес?
Трудно е да се обобщи, но това, с което се занимава книгата, са някои кризисни моменти в тези ценности. Те са видими за всички. Живеем ги всеки ден, страдаме ги всеки ден, но някак си не реагираме особено на тях. Като всяка нация ние имаме и добри и не толкова добри, конструктивни и деструктивни ценности. Проблемът е, че деструктивните в последно време очевидно натежават.
Ако трябва да ги подредите по важност или по мащаб на разпространението, кое бихте сложили на първо място?
Според мен на първо място е специфичният ни индивидуализъм. Индивидуалистични нации и култури са англосаксонските – американската, британската, но нашият индивидуализъм е специфичен с едно нещо, което са забелязали абсолютно всички чужденци и изследователи на българската народопсихология – това е нашата завист.
Нашият индивидуализъм е завистлив индивидуализъм, откъдето произтича и доста голямо количество озлобление. В книгата споменавам трудовете на много хора, които са се занимавали с това изследователско поле – Гео Милев, Найден Шейтанов, Иван Хаджийски. Всички те са забелязали този „хейт“ – ако използвам модерния термин. Друго много важно нещо е нашето недоверие. Става дума за недоверие в институциите, което е следствие на друго глобално недоверие, което се нарича генерализирано социално доверие. Тоест, по генерализирано доверие, което изгражда нишките между хората в едно общество, когато се сравнява със същото в други държави, се оказва, че сме на последно място не само в Европа, а и в света. Конкуренти са ни само Перу и Нигерия. Това не е безобиден факт или нещо просто интересно, то влече много следствия след себе си. В исторически план често сме наблюдавали и досега продължаваме да наблюдаваме един специфичен български рефлекс, който разговорно ще нарека „поединично спасяване“. Всеки дърпа към себе си, гледа себе си и, разбира се, близкото си обкръжение.
Как определяте тази книга?
Стилът на книгата е по-различен от всички, които съм правил досега, които са по-скоро с научен характер. Тази бих определил като книга за по-широка аудитория. Отхвърлил съм ограниченията на една научна публикация. С удоволствие съм го направил, за да може тя да стигне до по-широка аудитория и ако може повечето от нас българите да се замислим за това какви са ни ценностите, каква е тая ценностна криза, която преживяваме и какво да правим оттук нататък? Много е важно и искам да го подчертая още веднъж, въпреки този особен стил, да го наречем по-лековат, всичко, което е в книгата, е базирано на данни и то огромно количество данни, за период не по-малък от 15 години. Аз имам и две други книги, които са по-академични като стил, но разработват и тази тема.
Какви са отликите в народопсихологията днес, сравнено с книгите на Иван Хаджийски?
Иван Хаджийски е цитиран много интензивно, но ми се струва, че не всички, които го цитират са прочели какво пише. Тук съм си позволил откъси от трудовете на няколко забележителни български автори, като се започне от Пенчо Славейков, доктор Кръстев, Стоян Михайловски, Гео Милев, та се стигне накрая и до Иван Хаджийски с неговата оптимистична теория за нашия народ.
„Общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсинации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността ... е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие....Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб?" Какво ще кажете за този цитат от Хаджийски? Не се ли сблъскваме ежедневно с това явление? И това е оптимистично за нашия народ.
Какво промениха социалните медии в поведението на този социален модел?
Първото, което ми идва на ум, е възможността на много хора да останат анонимни и на тази основа да разпръскват много от въпросния хейт и отново специфично, свързано и с недоверието на българите – недоверие към всякакъв тип авторитети в България. Спомням си как преди време си позволих да кажа нещо за трудовата мотивация. С тази тема се занимавам 35 години. Това е една от дисциплините, които съм въвел в УНСС и преподавам… Е, имаше лавина от отзиви, че аз нищо не разбирам.
А има ли нещо, което виждате като положителна тенденция?
Едно от положителните неща е нашата, макар изпадаща последните десетилетия, но като цяло доста висока, така наречена „улична интелигентност“. Това е официален термин в психологията „улична интелигентност“. За разлика от когнитивната, уличната е тарикатлък – умение да се справяш, да се измъкваш от трудни ситуации, адаптивност, да го наречем.
Не може да не Ви попитам и за тази патриотична вълна, която виждаме как блика отвсякъде – от сватбите, носиите, през хората в ледените води. Идея за общност, за традиции и за корени, която абсолютно противоречи на това, което казвате – завист и индивидуализъм български.
Това е търсене на някакви забележителни, бляскави корени. По принцип няма нищо лошо човек да обича държавата, в която се е родил. Освен това тя е прекрасна като природа и всякакви дадености. Няма нищо лошо човек да се отнася с уважение и интерес към историята си. Обаче това патриотарство е изключително дразнещо. Имам една цяла глава, наречена „непосилната лекота на патриотизма“. Тя заслужава внимание, защото, ако се замислим, ще видим, че няма нищо по-лесно от това да бъдеш патриот. От теб нищо не зависи. Някой те е родил някъде, без да те пита, оглеждаш се наоколо и виждаш какви светли върхове са постигнати. Казваш си „ама и аз съм същият“. Слагаш Левски на прасеца, Ботев на рамото и си много борбен патриот. Лесно е да се гордееш с нещо, което не зависи от тебе. Трудно е да се гордееш с това, което си направил, постигнал и дал в жертва. Патриотизмът е изключително лесен и затова е толкова приятна, тънка струна, която много политици използват със страшна сила. А и всеки от нас може да се подхлъзне лесно. Понеже споменахте комплекс – колкото по-малко поводи за гордост и спокойствие вижда една нация около себе си, толкова е по-склонна да се обръща назад и да търси някакви свои достойнства в миналото. Историята е такава наука, че винаги може да извади заек, да ви даде нещо, което да ви зарадва.
Книгата на проф. Марин Паунов може да бъде намерена и в книжарницата на УНСС
