Катедра "Икономическа социология"

100 ГОДИНИ УНСС
Работни материали
Обновено: неделя, 04 март 2018 12:08

Политическото прогнозиране в контекста на евроинтеграционния “кливидж”

Политическото прогнозиране в контекста на евроинтеграционния кливидж

 

Д-р Теодор Данаилов Дечев

Катедра „Икономическа социология“ - УНСС

 

Ключови думи: Национализъм, квазинационализъм, популизъм, кливидж, прогнозиране, Европейска интеграция, глобализация.

 

Анотация

 

През последните години сме свидетели на спад на престижа на социолозите и политолозите в световен мащаб. Ако има нещо общо между България и Франция, това е негативното отношение на обществото към социолози и политолози, които се явяват пред публиката най-вече като „медийни звезди“.

Всъщност, последните няколко години трябваше да донесат истински триумф за общността на социолозите и политолозите, поради изключително точните прогнози, направени от техни колеги преди малко повече от десетилетие. Става дума за почти идеалните аналитични прогнози, които предсказаха така наречената „Арабска пролет“, както и обявяването на новия Халифат.

Събитията в Украйна също бяха предсказани, макар и с помощта и на геополитически инструментариум още преди пет години.

Авторът поддържа тезата за съществуване на два нови „кливиджа“, които разделят привържениците на глобализацията и евроинтеграцията от хората, които смятат, че са губещи от тях.

Авторът твърди, че използуването на този инструментариум, особено отчитането на реалното съществуване на евроинтеграционния „кливидж“ е адекватно за днешната ситуация в Европа.

 

 

Political forecasting in the context of the “cleavage” caused by the European integration

 

Teodor Danailov Detchev Ph. D.

Department of Economic Sociology –

University of National and World Economy

 

Key words: Nationalism, quasinationalism, populism, cleavage, forecasting, European integration, globalization.

 

Annotation

 

During the last years we witnessed a demotion of the prestige  of social and political scientists worldwide. If there is something common between Bulgaria and France, this is the negative public attitude towards professionals in sociology and  political science, who are presenting themselves mostly as “media stars”.

Actually, the last few years had to bring a real triumph to the society of social and  political scientists, because of the precise political predictions made by their colleges more than a decade ago. We are talking about the almost perfect analytical  forecast, which foresaw the “Arabian Spring” the establishing of the new Caliphate.

The actual events in the Ukraine were also predicted, although using geopolitical tools, five years ago.

The author supports the thesis of the existence of two new “cleavages” that divides the supporters of globalization and European integration and the people who think that they personally suffer losses from these processes.

The author argues that the use of these tools, especially the taking into account of the real existence of the “cleavage” based on the attitude towards the European integration ns adequate to the current situation in Europe.

 

 

През последните години станахме свидетели на сериозни критики по отношение на учените от сферата на социалните и политическите науки. Имах вече възможността да напиша на друго място[1], че ако има нещо общо между България и Франция, което да се е откроило в последно време, то е във възникващите отрицателни обществени нагласи по отношение на тези социолози и политолози, които се изживяват като медийни звезди. (Тези, които не се изживяват по подобен начин страдат от непремерените изяви на своите колеги, спазвайки формулата от известната българска поговорка: „Покрай Илия и Свети Илия …“).

 

Действително, твърде много интелигентни и образовани хора – от автори на статии в “Le Monde Diplomatique” до посетители на българския интернет „ъндърграунд“ си задават въпроса кога на „телевизионните социолози“им остава време да се занимават с научните си изследвания ? Във Франция, редица уважавани списания и вестници остро критикуваха някои популярни социолози и политолози заради своеобразния им преход от учени към „постоянен инвентар“ в „ток шоутата“ по различни телевизионни и радио канали.

 

В България тези обвинения са дори още по-остри, особено когато наближат избори и започне маратонът на предсказването и коментирането на изборните резултати. За съжаление, не са малко хората, които смятат пренията на социолозите и политолозите около избирателните кампании и изборните резултати за платени от предизборните щабове манипулации, целящи да „омотаят“ избирателите.

 

І. За триумфа на социологическите и политически прогнози и за липсата на чуваемост при потенциалните потребители на подобна информация.

 

І. 1. Прогнозирането на „Арабската пролет“.

 

Всъщност, последните няколко години би трябвало да се смятат за истински триумф на социологията и политологията, заради политически прогнози направени от представители на тази научна общност преди доста години – някои от тях преди повече от десетилетие. На първо място би трябвало без съмнение да отбележим предсказването на „Арабската пролет“.

 

Преди около 15 - 16 години, неколцина социолози прогнозираха, че израстването на новото поколение в арабския свят ще донесе със себе си голяма промяна в рамките на период от 13 – 14 години. През 1996 г., социолозите прогнозираха, че през 2010 г., броят на младите, образовани хора на пазара на труда в мюсюлманските страни ще нарастне по драматичен начин. Делът на младите хора в населението на арабските страни беше ключова величина при предсказването на големите промени, които беше посочено, че би трябвало да се очакват около 2010 – 2012 година.

 

На първо място, изследователите имаха пред вид, че тези млади хора, които ще бъдат „тийнейджъри“ или около 20 годишни през разглеждания период, ще бъдат предимно сред градското население. На второ място, те подчертаваха, че тези млади хора ще бъдат образовани – очакваше се, че таи страта ще се състои от млади хора, които ще са завършили най-малко гимназия. Следвайки тази логика изследователите посочваха, че комбинацията от голям дял на младите хора от населението и много висока степен на социална мобилизация може да има значителни последици.

 

От една страна, младите хора са носители на протест, нестабилност, промени, реформи и революции. Jack A. Goldstone поставя специално ударение на твърдението, че от историческа гледна точка, ситуациите когато делът на младите хора в обществото е голям, като правило съвпадат с появата на социални движения, които носят драматични промени. Goldstone показва, ръстът на населението (демографският ръст) е бил клюовият фактор, който е довел до появата на две революционни вълни в Европа в средата на XVII и в края на XVIII век[2]. Действително, видимото нарастване на дела на младите хора в населението на европейските държави, съвпада с демократичните революции през последните две десетилетия на XVIII-ия век.

 

Самюел Хънтингтън също се позовава на твърдението, че „протестантската реформация е пример на забележително младежко движение в историуята на човечеството“[3]. Разглеждайки връзката между дела на младите хора от населението и съществуването на реформаторски и революционни тенденции, Хънтингтън коментира, че през деветнадесетия век, успешната индустриализация и емиграцията са отслабили политическото въздействие на младите хора върху европейските общества. Но Herbert Moeller  показва, че делът на младите хора се е увеличил отново през първите двадесет години на двадесетия век и това по ироничен начин е допринесло за засилването на фашисткото движение и на други екстремистки тенденции в европейските общества[4]. Четиридесет години по-късно, „поколението на бейби бума“, родено след Втората световна война ще даде сила на протестите и демонстрациите през 60-те години на века.

 

От друга страна, изследователите установяват факта, че младите мюсюлмани имат забележимо политическо присъствие в процеса на Ислямското възраждане. Забележително е съвпадението, че процесът на Ислямското възраждане започва да се оформя през 70-те години на двадесетия век. Този процес започва ад се ускорява през 80-те години на века, когато делът на младите хора (на възраст между 15 и 24 години) в големите мюсюлмански страни нараства драматично и надхвърля 20 процента от населението.

 

Можем да посочим и други „съвпадения“ за ислямските страни в края на двадесетия век. Делът на младите хора в Иран достига максимум през 70-те години на века. Той достига до повече от 20 на сто през втората половина на въпросното десетилетие и през 1979 г., настъпва иранската Ислямска революция. Същата критична точка е достигната в Алжир в началото на 90-те години на двадесетия век. По това време, ислямските фундаменталисти получават максимално широка подкрепа и спечелват изборите.

 

Според социологическите прогнози от началото на 90-те години, броят на младите хора, които ще излязат на пазара на труда през 2010 г. се е очаквало да се повиши с 30 процента в Тунис, с 50 процента в Алжир, Египет и Мароко. В Сиря нарастването се е очаквало да достигне 100 процента. Прогностиците отиват дори още по-нататък, като предсказват, че демографските промени, подсилени с нарастващо ниво на грамотност и на образованост в арабските страни ще доведе до разделение и ожесточение will lead to separation and acrimony of “knowledge and ascendant” и ще постави под много силен натиск политическите системи в Близкия Изток. Тази фундаментална прогноза принадлежи на Philipe Fargues, но той не е единственият, който разпознава появяващата се на хоризонта „Арабска пролет“[5].

 

През 1996 г., Хънтингтън публикува прогноза за страните, където делът на младите хора през 2010 г. (на възраст между 15и 25 години) ще достигне максимум, който надвишава 20 на сто от населението. Списъкът включва: Киргизстан, Малайзия, Пакистан, Сирия, Йемен, Йордания, Ирак, Оман, Либия и Афганистан. Прогнозата за Египет е, че ще достигне 20 процентов максимум през 2000 г. Същият максимум вече е бил достигнат в Тунис още през 1980 г[6].

 

По този начин, изследователите са направили ясна прогноза, че в периода 2010 – 2012 г., арабският свят ще е изправен пред промяна. Единствената алтернатива на съществуващите режими в арабските държави бяха ислямистите. Така че, „Арабската пролет“ се беше оказала предсказуема и тя беше предсказана от способни социолози и политолози. Ние можем да оценим тези прогнози като триумф на политическото и социологическо прогнозиране.

 

Направените заключения от различни автори, не бяха част от секретни доклади, нито пък от дебели томове на публикации с труден за разбиране специализиран език. Нещо повече – те бяха систематизирани от Самюел П. Хънтингтън, който ги включи в своя световен бестселър „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“. Излиза, че не е достатъчно да публикуваш някакви забележителни прогнози в книга – международен бестселър за да предизвикаш вниманието на политиците и журналистите. Когато „Арабската пролет“ започна, и политиците и журналистите бяха изненадани и шокирани.

 

Може би е време и политиците и журналистите да започнат да четат анализите на политолозите и социолозите за да могат да разберат ставащото в Ирак и в Сирия. След като бяхме залети от потоп от безсмислени твърдения и от конспиративни теории за разрастващата се криза в Близкия Изток, вече е време да се обясни на хората, че и през 21-ви век продължават да се водят религиозни войни.

 

Ако трябва да сме напълно открити и откровени, би трябвало да признаем, че управленията и на сваления Саддам Хюсеин и на Башар Асад (който продължава да е на власт) са своего рода близнацr. И двете посочени управления са власт и доминация на управляващи религиозни малцинства над религиозните мнозинства, „опаковани“ като „светски режими“ под формата на управляващата Арабска социалистическа партия – БААС. Единствената, но едновременно с това крайно многозначителне и показателна разлика е в това, че покойният Саддам Хюсеин беше сунит, а Башар Асад принадлежи към религиозното течение на алевитите (шиити).

 

Може би след известно време, след като се направи трезва преценка на събитията ще се установи, че американската интервенция в Ирак, съзнателно или не, ограничи мащаба на жертвите там в сравнение със станалото в Сирия, където великите сили предпочетоха „да запазят добрия тон“ и да не се намесят.

 

Впрочем, разрастването на мащаба на конфликта в Сирия, пренасянето му на територията на Ирак и последвалото обявяване на Ислямската държава – новият Халифат, станаха повод САЩ и страните от ЕС да бъдат обвинени, че са проспали протичащите събития. За управляващите елити в изброените страни, това може би е вярно, но за съответните анализатори изобщо НЕ е.

 

І. 2. Прогнозирането на обявяването на Халифата.

 

Отслабването на Ал Кайда, изместването й от други ислямистки групировки и обявяването на Халифата (!) беше прецизно отчетено като много възможно и прогнозирано с удивителни подробности в доклад на Националния разузнавателен съвет на САЩ[7] още през … декември 2004 г. Още във встъпителното резюме на доклада се посочва дословно, че се очаква до 2020 г. Ал Кайда „ … да бъде изместена от екстремистки групи със сходни екстремистки убеждения. Съществува значителен риск тези групи, за които се предполага, че ще бъдат немалко на брой, да се слеят с местните сепаратистки движения. Информационните технологии, които дават възможност за мигновено свързване, директно общуване и лесно обучение, ще доведат до децентрализация на терористичната заплаха“[8].

 

Всичко казано по-горе (тук ние цитираме маркираното във встъпителното резюме, което е детайлно развито и обосновано в основния текст на доклада) се сбъдна вече. В Сирия сме свидетели точно на изместването на Ал Кайда от страна на „Ислямска държава“, като това се осъществява точно чрез сливането на ядрата на групировката на Ал Багдади с местни въоръжени ислямистки структури. Както многократно до сега отбелязват добросъвестните наблюдатели, групировката на Ал Багдади, въпреки „предмодерната жестокост“, която използува по отношение на противниците си, както и по отношение на взети за заложници граждани на западни страни, се явява като закрилник на местното население на завладяната от него територия.

 

Тук „Ислямска държава“ се явява като категоричен контрапункт на Ал Кайда, която тероризира местното население. От „Ислямска държава“ успяха да привлекат на своя страна и сунитските племена в Ирак, които в един момент бяха сключили съюз с американците срещу терористите на Ал Заркауи. Последното доведе до временното умиротворяване, което позволи на американците да се оттеглят от Ирак сравнително спокойно и без угризения на съвестта.

 

На базата на тези прогнози, в доклада на НРС един от разглежданите световни сценарии е ни повече ни по-малко: „Един нов халифат“[9]. С този сценарий (един от предложените четири сценария в доклада) се дава пример „за световно движение, захранвано от радикални политически форми, свързани с религиозната идентичност, които ако станат основи на световната система, могат да се окажат предизвикателство за правилата и ценностите на Запада“[10].

 

Докладът изобилствува на точни попадения, които предсказват това, което се случи в Сирия, а сега вече на територията, обитавана от племената от сунитското направление в Исляма в границите на Сирия и Ирак. Голямо е изкушението някои от тези примери да бъдат приведени, но поради ограничения обем на текста на тази статия и поради наличието на общодостъпен текст в интерент и пубилкуван български превод ще се огранича да препоръчам на читателя сам да прочете тези забележителни страници.

 

По-важното е, че действително възможността да се стигне до реален опит за възстановяване на Халифата е прогнозирана и обоснована десет години преди това да стане. Нещо повече – това става в документ, който демонстрира сериозно отваряне на разузнавателната общност към академичните среди и към независимите неправителствени аналитични центрове и групи, които участвуват широко в работата по подготовката на доклада на Националния разузнавателен съвет (НРС).

 

Методологията на подготовката на доклада е изложена върху близо десет страници[11] и от нея се вижда както привличането на световни имена във футурологията, така и използуването на интерактивни средства, което става за първи път при докладите на НРС.

 

Както изрично се подчертава в методологичната част на доклада, при изготвянето на доклада „Светът през 2020“ са използувани „информационни технологии и аналитични средства, които не бяха достъпни при предишните анализи на НРС. Значимостта и глобалните измерения на проекта изискваха от нас да започнем непрекъснат диалог за бъдещето и то в световен мащаб. С помощта на CENTRA Technologies създадохме интерактивен интернет сайт, достъпът до който се пази с парола. Този сайт съдържа коментарните статии` и отчетите на ателиетата. Той предлага и линкове към огромни бази данни, от които могат да се черпят референции и анализи.. И не на последно място той съдържа и4нтерактивни инструменти, които позволяват на експертите ни от САЩ и извън тях да създават интерактивни информационни симулации. Те дават възможности както на начинаещите, така и на специалистите да развиват собствени сценарии. Съществената част от тези материали и по-точно  т. нар. „Интернет кутии за емпирични сценарии“ беше прехвърлена към разсекретения сайт на НРС, в който е публикуван и настоящият доклад“[12].

 

І. 3. За прогнозирането на събитията в Украйна и за „блаженото неведение“ на политици и журналисти.

 

Както виждаме, при използуването на правилни предпоставки и при коректно анализиране на наличните данни, социологическите и политологическите анализи могат да дадат и дават верни прогнози както по същността на възможни настъпващи събития, но дори и по твърде точното им датиране. Когато към това се прибавят и методологически и технологични иновации в начина на обсъждане, ставаме свидетели на върхови аналитични постижения.

 

Парадоксалното е, че тези анализи са публично достъпни, дори в някои случаи стават обект на всеобщо внимание, но политиците и журналистите в много случаи не успяват да прочетат и разберат точно най-важното. Въпреки огромната дискусия около „Сблъсъка на цивилизациите и преобразуването на световния ред“, публиката остана напълно изненадана от „Арабската пролет“. Това е смайващо при положение, че въпросните събития бяха прогнозирани в книгата. По същия начин, обявяването на Халифата от страна на „Ислямска държава“ се превърна в световна изненада, независимо, че в цитирания доклад на НРС това се разглежда като един от четири възможни сценария за бъдещето до 2020 г. Възниква въпросът: как по-ясно би могло да се напише подобно нещо за да бъде разбрано от така наречените “policy makers” и “public opinion makers” ?

 

По подобен начин в момента в украинското публично пространство се водят разгорещени спорове, дали местният политически елит е знаел още през 2012 г. за намеренията на Путин да влезе в Крим и за опасността от дестабилизиране на Донецка и Луганска област в Източна Украйна ? Подобен спор е до голяма степен лишен от смисъл, защото този сценарий е прогнозиран отново в книга, станала световен бестселър – в труда на Джордж Фридман „Следващите сто години“[13]. Тази книга е публикувана в 2009 година и в нея контранастъплението на Русия в Грузия и в Украйна е прогнозирано и обосновано с геополитически, социологически и демографски аргументи.

 

Българските политици и журналисти не правят изключение що се отнася до неинформираността и изненадата им, когато настъпват отдавна прогнозирани събития. Това се отнася в пълна степен и за изброените по-горе три случая. Разбира се, тук можеше да бъдат изброени и други примери но освен поради много сериозната им важност в глобален план, изборът на тези събития се дължи и на факта, че и трите са предсказани в публикации добили световна известност, които са преведени на български език. Прогностичните възможности на социалните и политическите науки са големи и те се осъществяват успешно. Въпросът е, че в много случаи точно потенциалните потребители на подобна информация нямат рецептори за да я научат, възприемат и осмислят.

 

 

ІІ. Съществува ли „евроинтеграционен кливидж“ ?

 

Когато правим прогнози за бъдещето на европейския континент, както и на процеса на глобализация (по-точно на процеса на рязко ускоряване на глобализацията, прекъсван неколкократно в рамките на около 120 години), ключово е значението на нагласите на жителите на европейските държави по отношение на европейската интеграция и по отношение на визиите за бъдещето на ЕС. Противопоставянето между привържениците на постепенната федерализация на ЕС и на тезата за „Съединени Европейски Щати“ от една страна и привържениците на „Европа на Отечествата“ и всевъзможните „евроскептици“ и „еврореалисти“ от друга става все по-определящ фактор в политиката на отделните европейски национални държави.

 

Последното твърдение би могло да се докаже с изобилен емпиричен материал от избирателните кампании в страните от ЕС, от кампанията срещу договора от Маастрихт и от кампанията срещу приемането на Европейска конституция. Поради ограничания обем на тази статия тук няма да привеждаме доказателства за нарастващата значимост на дебатите „за и против засилването на европейското сближаване“ и се надяваме читателят снизходително да приеме това за установен факт.

 

Тук вече е мястото да се заяви едно от основните твърдения в този текст – в страните от ЕС, а и от целия европейски континент възниква нов „кливидж“ според терминологията използувана от Стейн Рокан. Това е кливиджът „за или против“ задълбочаването на европейската интеграция. Този кливидж съществува едновременно с още един кливидж, който вече е планетарен, а не само европейски – кливиджът „за и против ускоряването и задълбочаването на глобализацията“.

 

В много отношения на европейска територия се наблюдава съвпадение на тези два кливиджа, но все пак това са два отделни, макар и много близки феномена.

 

ІІ. 1. За уместността на употребата на термина „кливидж“. „Кливиджите“ на Стейн Рокан и разломите на Самюел Хънтингтън.

 

Добре е да се даде обяснение за уместността да се използува терминът „кливидж“ (cleavage) в българската политологическа книжнина. Трябва преди всичко да се има пред вид фактът, че зад този термин стои специфично понятие, което не се описва достатъчно добре от наличните български думи – разлом, пукнатина, цепнатина, разцепване, разцепление, деление и други подобни.

 

В превода на студията на Сеймур Липсет и Стайн Рокан „Кливидж структури, партийни системи и групиране на гласоподавателите“[14], Димитър Димитров и Румяна Коларова са написали:

 

„Clevage – намирането на адекватен термин на това понятие бе основен проблем при превода. Най-близки по значение са термините „разцепление“, „разделение чрез противопоставяне“, а в самия текст авторите често използуват „конфликт“ като синоним. По аналогия с приетото и утвърдено в геологията понятие „кливидж“, с което се обозначават линии на разцепване в скалите, възникнали в резултат на тектонически напрежения, в крайна сметка се спряхме на директната транскрибция на английския термин. Друг аргумент в полза на този избор е фактът, че в публикациите си немски автори използуват английското понятие, без да го привеждат“[15].

 

Трудностите, с които са се сблъскали преводачът и редакторът са разбираеми. Всъщност в българската геоложка терминология се говори точно за „разломи“ и „разседи“, като геологични и тектонични феномени, но това не е от фатален характер. Към техните съображения би трябвало да прибавим още едно важно обстоятелство. След като през 1999 г. беше издадена на български език кигата на Самуюъл Хънтингтън - „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“[16], в речника на българските политически и социални науки влезе още едно понятие - „разлом“. В книгата,, това понятие има фундаментално значение и има качествено различине характер от „кливиджа“ на Стайн Рокан. Тук става дума за „държави ядра“[17] и за „войни по линията на разлома“[18]. Украйна пък е еднозначно характеризирана като „страна на разлом“[19].

 

„Разломите“ между цивилизациите, за които говори Хънтигнтън създават много по-близки асоциативни връзки с геологията и динамиката на тектонските плочи, отколкото партийните кливиджи на Рокан. Така че, много целесъобразно е да приемем, че когато говорим в контекста на концепцията за „сблъсъка на цивилизациите“ е уместно да използуваме термина „разлом“, а когато сме в контекста на „превръщането на конфликтите в партийна система“ би било удобно да използуваме българската транскрипция на „cleavage“ - “кливидж”.

 

Самият Хънтингтън използува думите „fault “[20] и „cleft“[21] когато пише за разломите между цивилизациите, а не „cleavage“. Това говори допълнително в полза на необходимостта да използуваме различни думи, когато говорим за партийни системи и когато говорим за „преобразуването на световния ред“.

 

Допълнително основание да разграничим „кливиджите“ на Рокан от „разломите“ на Хънтингтън в българския контекст е фактът, че може да се оспори твърдението на автора на „Сблъсъкът на цивилизациите“, че българия принадлежи еднозначно към православната цивилизация. Още при излизането на книгата на български език през 1999 г., аз си позволих да оспоря това твърдение[22].

 

С днешна дата, отношението ми към трудовете на Хънтингтън е изключително почтително, но това не пречи да оставам на позицията, че причисляването на България към православната цивилизация е грешка. Хънтигтън по един крайно убедителен начин е показал защо Украйна и Турция са „страни на разлома“. За Украйна той дори е показал географски линията на разлома, докато за Турция е обосновал преминаването му през цялото общество.

 

В България случаят е сходен на турския с тази разлика, че Турция е разделена между лаицизма (привързаността към светската държава) и ислямизма, докато България е разделена между западната и православната цивилизация. У нас обществото е разделено в чувството си за принадлежност – част от обществото е ясно ориентирано към Европа, докато друга част е със силно влечение руско-православния свят, по новому – към ЕврАзия. Няма териториална граница между западната и православната цивилизация в България, но разделението би трябвало да се чувствува от всеки, който има елементарна чувствителност на сетивата си.

 

Впрочем, спорна е верността на тезата на Хънтингтън и за принадлежността на Сърбия към православната цивилизация. Сърбия може да бъде причислена към страните на разлома от типа на Турция и България, с тази разлика, че ходът на историческите обстоятелства даде силен тласък на „политическото православие“ в Сърбия през последните три десетилетия.

 

За Румъния, Хънтингтън дава дори физическа граница между територията на западната цивилизация и православната такава, като това е Карпатската дъга. Подобна теза е силно оспорима – европейското влияние в Румъния е много силно не само в Трансилвания. Все пак, въпреки огромното присъствие на старобългарски думи в лексиката на литературния румънски език, той принадлежи към романската група езици. Нещо повече – формирането на румънския книжовен език е подчинено на идеята за отдалечаване от Русия и от „фанариотите“. До присъединяването на Румъния към страните от Оста, Румъния е „малката сестра на Франция“, а Букурещ е „малкият Париж“. Румъния беше може би единствената страна във Варшавския договор, където изучаването на руски език не беше задължително.

 

Несъмнено преобладаващата религия отсам Карпатите е православието. Несъмнено е и това, че румънците са много по-вярващи и по-религиозни от българите, но това съвсем не означава, че те трябва да бъдат автоматически изпратени в лоното на православната цивилизация. Това се вижда и от поведението на страната в международен план.

 

Най-общо казано, без изобщо да се поставя под съмнение стойността на „Сблъсъка на цивилизациите“, оценката на Хънтингтън за границите между западната цивилизация и православната цивилизация подлежи на ревизия. В контекста на най-новите събития, той вероятно сам би преразгледал гледището си за границата, която е дадена в прочутата му книга[23]. Едва ли ще е голяма ерес да се каже, че Румъния, България и Сърбия са „страни на разлома“, в които не може да се прокара ясна физическа граница между западната и православната цивилизация.

 

ІІ. 2. Евроинтеграционният кливидж.

 

Сеймур Липсет и Стейн Рокан отдават голямо значение на отношението „конфликт - интеграция“ и го определят като „централен проблем в съвременните сравнителни социологически изследвания на политическите партиии“[24]. За тях от основно значение са „конфликтите и тяхното превръщане в партийни системи“[25]. От тази гледна точка бихме могли да изкажем хипотезата, че носителите на евроскептичните и еврореалистки тенденции, заедно със сродните им съмишленици – яростни привърженици на класическата национална държава, които виждат в европейската интеграция основна заплаха за „космическия ред“, ще бъдат в основата на преформатирането на партийните системи в европейските страни.

 

Става дума не просто за възход на евроскептичните и анти-интеграционни партии. Става дума за възникването на нов „кливидж“, който постепенно и все по-убедително се трансформира в партийна система в европейските страни. Тук бихме могли да инвентаризираме сериозното многообразие от партии в европейските страни, които се противопоставят на задълбочаването на европейската интеграция, пледират за запазване на националния суверенитет и се безпокоят за загубата на идентичност на отделните нации в рамките на ЕС. Това обаче може да бъде тема за цяла книга, затова ще се ограничим с риторичния въпрос: Какво би било представителството на партията на Найджъл Фарадж в британския парламент ако в Обединеното кралство беше възприета пропорционалната избирателна система,а не мажоритарна система с относително мнозинство ?

 

В студията си „Стайн Рокан: интелектуален профил“[26] Ерик Алард и Хенри Вален изтъкват, че извършеното от Рокан систематизиране на сравнителната история на противопоставянето и съюзяването на елита довежда до „едно от най-дискутираните емпирични открития при изследването на европейските политически партии през 60-те години, а именно твърдението, че като резултат от разширяването на правото на участие в изборите и мобилизацията на главни сектори от електората настъпва едно застиване на главните партийни алтернативи“[27].

 

С възникването и задълбочаването на „евроинтеграционния кливидж“ застиването на партийните алтернативи отива в миналото. Съществуващите партийни системи са разтърсени от партии, които обикновено се квалифицират като „антисистемни“ и в чиято реторика проблемите на европейската интеграция, евробюрокрацията, загубата на идентичност и разбира се – корпуцията, заемат възможно най-сериозно място.

 

Да си спомним само драмата, предизвикана от създаването на черно – синята коалиция в Австрия. Провалянето на възможността за сключване на традиционната „червено – черна“ коалиция между социалдемократите и Народната партия, доведе до създаването на коалиция между народняците и Партията на свободата на вече покойния Йорг Хайдер. Тази партийна конфигурация в изпълнителната власт предизвика острата реакция на целия ЕС, като  месеци на ред Австрия беше подложена на своеобразна изолация, страните от ЕС практически замразиха дипломатическите си връзки с Виена, а политиците от Партията на свободата бяха демонстративно бойкотирани.

 

Всъщност, Партията на свободата и самият й лидер - Йорг Хайдер бяха известни преди всичко със склонността им да оправдават нацисткото минало и с анти-имигрантската си реторика, но в дейността на партията присъствуваше и анти-европейски вектор. Разбира се, изборният успех на Партията на свободата се дължеше най-вече на противопоставянето й във вътрешно австрийски план на така наречената „пропорц система“ – парцелирането на ресурсите в публичното пространство (най-вече кадровата политика и назначенията, както и управлението на Трудовата камара) между Социалдемократическата и Народната партия. Част от австрийското общество още в края на миналия век отхвърляше двупартийния монопол над публичната сфера и „сините“ на Хайдер намериха силна подкрепа сред тези австрийски гласоподаватели, които бяха отегчени и отвратени от „червено - черната“ доминация.

 

Факт е, че Партията на свободата остана отлично позиционирана в австрийския парламент и след напускането й от страна на Йорг Хайдер. (Хайдер създаде нова формация – Съюз за бъдещето на Австрия, който стартира силно на изборите, но смъртта на лидера му през 2008 г., прекърши политическия му възход). Евроскептичните позиции на партията на свободата не са променени и тя е устойчива част от политическия пейзаж в Австрия.

 

По същия начин могат да се дадат примери от повечето европейски държави но примерът с Австрия е особено показателен, защото Австрия е сред страните с най-нисък дял на имигранти и със сигурност не е сред губещите в рамките на общите политики на ЕС.  Ако се върнем към тезата, че конфликтите, респективно кливиджите се превръщат в партийни системи, можем да констатираме, че процесът е в ход на широк фронт в Европа и в ЕС. Без да се впускаме в подробности, достатъчно е да напомним последните обстоятелства около партията на харизматичния нидерландски политик Geert Wilders, която вече дава тон в политиката в „ниските земи“.

 

И наистина, създадената през 2005 г., Партия на свободата (Partij voor de Vrijheid - РVV) се намества все по-комфортно в нидерландската политическа реалност. На парламентарните избори, състояли се на 09 юни 2010 г., РVV разшири присъствието си от девет на двадесет и четири депутатски места, спечелвайки над 15 на сто от подадените гласове. Нидерландският парламент се състои от 150 депутати и по този начин РVV стана третата сила в него. Това съвсем не е „епизодична флуктуация“, достатъчно е да се напомни, че РVV получава като наследство идеите и настроенията лансирани от Wilhelmus Simon Petrus Fortuijn, широко известен като Pim Fortuyn. В условията на добре работеща пропорционална система, никоя партия няма абсолютно мнозинство и на двете партии, подготвящи новата управляваща коалиция им се наложи да търсят подкрепата на Geert Wilders.

 

Народната партия за свобода и демокрация (Volkspartij voor Vrijheid en Democratie – VVD) и партията „Християн-демократически апел (Christen-Democratisch Appel - CDA)“ успяват да привлекат подкрепата на Партията на свободата и да си осигурят необходимото мнозинство в парламента. Партията на свободата не взима министерски кресла, като за сметка на това поставя няколко основния искания, за изпълнение от новото правителство, между които фигурира и забраната на „бурките“. Наблюдатели не закъсняват да направят успоредици между ролята, която заиграва РVV в Нидерландия и ролята, която вече доста време играе в Датската народна партия (Dansk Folkeparti - DF) – партията знаменосец на каузата за отхвърляне на еврото и запазване на датската крона като национална валута. (По време на двукратно проведения референдум за присъединяване на Дания към Маастрихтския договор, водещ агитатор за даване на отрицателен отговор по времена първия референдум беше Социалистическата народна партия на Дания).

 

Естествено, дори и самото участие на партията на Geert Wilders преговорите по осигуряване на парламентарна подкрепа на правителството на малцинството на Rutte, предизвиква бурна дискусия в смятаното за много толерантно нидерландско общество, както яростна полемика сред политическите елити.

 

На 21 април 2012 г., Партията на свободата оттегля подкрепата си за правителството на Rutte, поради нежеланието си да се ангажира с прокарваните по това време нови мерки за икономии. Geert Wilders съпровожда обясненията си за оттеглянето на подкрепата за правителството с яростни филипики срещу ЕС, като нарича лансираните мерки за икономии „Европейски диктат“. Това скандализира публиката, защото преди време Wilders е подкрепил правилото за ограничаване на бюджетния дефицит в страните от ЕС до 3 на сто. Доскорошните политически партньори на Wilders от VVD и CDA го обявяват за „политически страхливец“[28].

 

Оттеглянето на подкрепата на Партията на свободата за правителството на малцинството довежда до нови избори през месец септември 2012 година. Независимо, че хората на Geert Wilders губят известна подкрепа от страна на избирателите (изборният им резултат е 15 на сто – с 9 процента по-нисък от предишните избори), Партията на свободата си остава третата сила в нидерландския парламент. По време на предизборната кампания, Geert Wilders вече открито агитира за напускане на ЕС и за връщане на гулдена като платежно средство[29].

 

Могат да бъдат приведени още много примери за това как „евроинтеграционният кливидж“ се трансформира в политическа система в отделните европейски страни. В крайна сметка, съвсем наскоро и България даде своя пореден принос в тази посока с включването на Патриотичния фронт в управляващото малцинство. Коректността изисква да признаем, че в Патриотичния фронт не се определят точно като евроскептици, но риториката им е типична за малко по-умерени „еврореалисти“.

 

През 1990 г., Семур Липсет и Стайн Рокан написват:

„За да разберем различията между западните партийни системи трябва да започнем с анализ на положението на елита, който активно съгражда нацията в навечерието на пробива към демократизация и масова мобилизация – какво вече е постигнал този елит и в какво е срещнал най-силна съпротива ? Какви са неговите ресурси, кои са най-близките му съюзници и може ли да разчита на по-нататъшна подкрепа ? Кои са враговете, какви са ресурсите им и откъде е възможно те да набират съюзници и подкрепления ?“[30].

 

Днес вече можем да преформулираме или може би – да разширим формулировката тази изследователска платформа, че вече трябва да анализираме и ролята и положението на елита, който съгражда уникалната формация – Европейски съюз. Към про европейските и към анти-европейските елити можем да зададем абсолютно същите въпроси, каквито задават Липсет и Рокан към елитите, съграждали, респективно са противодействували на съграждането на нациите. В сила са всички въпроси за ресурсите и съюзниците.

 

Липсет и Рокан предлагат един тристъпков модел, който се опитва да сведе „объркващото многообразие от емпирични партийни системи до набор от подредени следствия от решенията и събитията, характеризиращи три критични периода от историята на всяка нация“[31]. Трите периода, които се имат пред вид са: Реформацията (борба за „контрол над църковните организации в границите на националната територия“), демократичната революция от 1789 г. (контрол над „огромната машина на масовото образование, която предстои да бъде изградена от мобилизиращите национални държави“) и периодът обхващащ ранните фази на индустриалната революция („противоречието между поземлените интереси и претенциите на възхождащите лидери на търговската и индустриална прослойка в малките и големи градове“).

 

Днес, можем да кажем, че тристъпковият модел вече ще трябва да се трансформира в четиристъпков, където се появява четвърта дихотомия – европейската интеграция и превръщането на „Европейския проект“ от икономическа общност в структуриран политически съюз. Европейските партийни системи, особено тези в „Стара Европа“ ще се формират не само от кливиджите „център - периферия“, „държава - църква“ и „земеделие - промишленост“, но и от кливиджа „Европейски съюз – национална държава“.



[1] Detchev, T., ??? ? ???????? ???? ????????? ??? ??????? ??????. ?? ????????? ??? ?? ????????????? ?????? ?? ????????? ???????????, ???? ?? ?????? ??? ?? ??????? ?????????????? , Foreign Affairs – The Hellenic Edition, February 2014, p. 98 – 103. (Дечев, Т., Как науката предсказа Арабската пролет. Политиците и журналистите трябва да четат повече, вместо да говорят и пишат неподготвени).

[2] Goldstone Jack A., Revolution and Rebellion in the Early Modern World, Berkeley, University of California Press, 1991, p. 24 – 39.

[3] Хънтингтън С., Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред, Изд. „Обсидиан“, С., 1999 г., стр. 165 – 166.

[4] Moeller Herbert, Youth as a Force in the Modern Word, Comparative Studies in Society and History, No 10, April 1968, p. 237 – 260.

[5] Fargues Philippe, Demographic Explosion or Social Upheavel; in: Ghassen Salame, ed.: Democracy Without Democrats? The Renewal of Politics in the Muslim World, London, I. B. Tauris, 1994, p. 158 – 162.

[6] Източниците за тези прогнози са: UN, Population Division, Department for Economic and Social Information and Policy Analysis, World Population Prospects, The 1994 Revision, New York, United Nations, 1995. Also: UN, Population Division, Department for Economic and Social Information and Policy Analysis, Sex and Age Distribution of the World Populations, The 1994 Revision, New York, United Nations, 1994.

[7] Mapping the Global Future. Report of the National Intelligence Council’s 2020 Project. Based on consultations with nongovernmental experts around the world. December 2004, http://www.dni.gov/files/documents/Global%20Trends_Mapping%20the%20Global%20Future%202020%20Project.pdf

[8] Цитирано по българския превод на доклада на Националния разузнавателен съвет: Светът през 2020. С предговор от Александър Адлер, Издателска къща „Colibri“, С., 2007 г., стр. 75.

[9] Пак там, стр. 172 – 200.

[10] Пак там, стр. 76.

[11] Пак там, стр. 51 – 60.

[12] Пак там, стр. 60.

[13] George Friedman, The Next 100 years: A Forecast for the 21st Century, Doubleday, New York, 2009.

[14] Seymour Martin Lipset and Stein Rokhan, Cleavage Structures, PartySystems and Voter Alignments, In: Peter Mair (ed.), The West European Party System, Oxford Univesity Press, Oxford 1990, pp. 91 – 138.

[15] Липсет С., Ст. Рокан, Кливидж структури, партийни системи и групиране на гласоподавателите, Сп. „Политически изследвания“, бр. 4, 1993 год., стр. 48 – 74. Въпросната редакционна бележка е на стр. 73.

[16] Хънтингтън С., Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред, Изд. „Обсидиан“, С., 1999 г. Преводът от английски език е на Румяна Радева.

[17] Пак там. Виж примерно раздела „Цивилизациите и държавите – ядра: оформящи се съюзи“ на стр. 344 – 354.

[18] Пак там. Виж главите: „От войни на прехода към войни по линията на разлома“, стр. 355 – 384 и „Динамиката на войните по линията на разлома“, стр. 385 – 434.

[19] Пак там. Виж картата на стр. 236, както и съпътствуващите я коментари.

[20] Huntington Samuel P., The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order, Simon & Schuster paperbacks, New York, 2007 (First edition 1996); Виж: From Transition Wars to Fault Line Wars, pp. 246 – 265; Също така: The Dynamics of Fault Line Wars, pp. 266 - 300

[21] Ibid. Map - Ukraine: A Cleft Country””, p. 166

[22] Тогава, през 2000 г., написах статията „Грешката на Хънтингтън“, която беше публикувана за съжаление със значителни съкращения във в. „Стандарт“. По-късно, през 2006 г., когато създадох блога си, публикувах пълния текст на статията: Грешката на Хънтингтън – част І, http://teodordetchev.blog.bg/politika/2006/10/11/greshkata-na-hyntingtyn-chast.18241 ; Грешката на Хънтингтън – част ІІ, http://teodordetchev.blog.bg/politika/2006/10/11/greshkata-na-hyntingtyn-chast.18243 ; Грешката на Хънтингтън – част ІІІ, http://teodordetchev.blog.bg/politika/2006/10/11/greshkata-na-hyntingtyn-chast.18245

[23] Huntington Samuel P., The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order, Simon & Schuster paperbacks, New York, 2007 (First edition 1996); Виж картата: The Eastern Boundary of Western Civilization, p. 159.

[24] Липсет С., Ст. Рокан, Кливидж структури, партийни системи и групиране на гласоподавателите, Сп. „Политически изследвания“, бр. 4, 1993 год., стр. 49.

[25] Пак там.

[26] Алард Е., Х. Вален, Стайн Рокан: интелектуален профил, Сп. „Политически изследвания“, бр. 4, 1993 год., стр. 75 - 85. Оригинална публикация: Erik Allardt and Henry Valen,Stein Rokkan: An Intellectual Profile, in: Per Torsvik (ed.), Mobilization Center – periphery Structures and Nation – Building (A Volume in Commemoration of Stein Rokkan), Universitetsforlaget, Bergen – Oslo – Tromso, 1981, pp. 11 – 39.

[27] Пак там, стр. 80.

[28] Associated Press, Dutch prime minister says government austerity talks collapse, 20 April 2012.

[29] David Poort, Dutch election set to test EU popularity. Social Democrats and the Liberal Party in close race in vote dominated by financial crisis and the EU’s role, 11 September 2012, 08:51, http://www.aljazeera.com/news/europe/2012/09/2012997642143325.html

[30] Липсет С., Ст. Рокан, Кливидж структури, партийни системи и групиране на гласоподавателите, Сп. „Политически изследвания“, бр. 4, 1993 год., стр. 85.

[31] Пак там.