…между тези на държавната трапеза и всички останали.

Възстановяването на българската държавност през 1878 г. дава началото на дълбоко класово разделение в българската нация. Още от първите дни и месеци на Третата българска държава бързо и спонтанно се оформят две класи. Едната може условно да определим като данъкоплатци, а другата като данъкоядци. Разделителната линия между тях е, че едните допринасят за държавния бюджет, а другите го консумират. Те имат  различни очаквания от свободата, която получават.

В следващите редове ще обърнем внимание на това кой как разбира, какво очаква и какво получава от Освобождението през призмата на  специфичните класови интереси. Изложението не е самоцелен разказ. То би могло да помогне  да се установят корените на някои трайни тенденции в българското социално-икономическо и политическо развитие.

Как разбират свободата данъкоплатците?

Автентичните източници, които да дадат отговор на въпроса какво очакват от Освобождението данъкоплатците са малко.

В спомените си Никола Лазарков разказва за любопитен епизод от миналото на Дупнишко. През 1879 г. жителите на тамошното село Яхиново изгонили полицейските стражари, изпратени за съдействие на властта при събирането на данъците. В отговор от Дупница към селото са изпратени полицейски пристав и  няколко допълнителни конни стражари. Те са посрещнати от местния свещеник Тоне Дренски и няколко първенци. Като мотив за постъпката си жителите на Яхиново изтъкват, че са решили да не плащат данъци и да не дават войници. Пример за общност с подобен статут те взели от квартируващата в Дупница военна част от Донски казаци. На полицейския пристав е заявено: „И това си искане … всички селяни твърдо и енергично ще отстояват докрай“. Жителите на Яхиново смятат, че по този начин ще се подобри стопанското им положение. Опит да разубедят селяните правят видни граждани на Дупница, но без успех. Твърдостта на яхиновските „казаци“ продължава само три дни. Те са принудени да се откажат от желанията си след като селото е обградено от войска и заплашено с разорение.  В резултат свещеникът и първенците се отправят гологлави към представителите на властта, падат „на молба за опрощение постъпката на [съ]селяните им“. Първенците са арестувани, но не след дълго са освободени.

Подобен случай има в друго близко до Дупница село – Сапарево. Тамошните жители по-дълго време настояват на искането си да станат казаци. Там също е изпратена армия и не се достига до разорение на селото. Поставено под масиран военен натиск населението се примирява с положението.

Когато пристига в Княжество България през 1879 г. известният чешки историк Константин Иречек отбелязва, че съществена част от пропагандата, с която представителите на Либералната партия се опитват да спечелят популярност сред населението касае премахването на данъците. По-късно, когато либералите съставят самостоятелно правителство, данъците са събирани със сила. През 1881 г. княз Александър I извършва преврат и временно отменя действието на Търновската конституция. В това си действие той е подкрепен от руските представители в страната и от представителите на Консервативната партия. За да се узакони временната отмяна на конституцията е свикано Велико народно събрание в Свищов. Деецът на Либералната партия Теню Начов разказва как се е провела агитацията на консерваторите за Великото народно събрание в Радомир. Техен представител бил някой си Коте Сирищнички. Той се обърнал към събралите се селяни преди избора с въпросите „Ей, селяни, брачо, сакате ли беглик?“ и „Сакате ли вергия?“. Беглик и вергия са наименования на данъци останали от турско време. Селяните ентусиазирано отговарят „Не сакамо, не сакамо“. При последвалите избори Коте Сирищнички печели всички гласове. И двете свидетелства показват огромната демагогия, с която е печелят още първите избори след Освобождението. В случая важното е друго. Двете партии обещават на избирателите, това което последните очакват и искат: премахване на данъците.

Очевидно за данъкоплатците свободата означава облекчаване на данъчното бреме или изцяло премахване на данъците.

Историята от страната на данъкоядците

От Освобождението печелят всички, които имат някаква грамотност, благодарение на която заемат новосъздадените длъжности в администрация, съдебна система, армия и т.н. Първите данъкоядци не са добре подготвени. Алипия Влайков разказва за мировия съдия в Златица след Освобождението, който „не можеше да препише едно писмо правилно“. По думите на бъдещия финансов министър Михаил Тенев, селските кметове са лица „не само нямащи първоначално образование, но и неумеещи да прочитат и записват името си“. Това се отразява негативно на административния капацитет на държавата, но не и на апетита към бюджетните средства.

След Освобождението много бивши учители заемат служби, за които нямат достатъчно познания. Често те се отнасят съвестно към работата си и се опитват да пестят народната пара. От самото начало на самостоятелния държавен живот става ясно, че тази практика е по-скоро затихваща. Водени от християнска почтеност, в първите години след 1878 г. чиновници не си позволяват злоупотреби с обществени средства, защото това е кражба, а кражбата е грях. Ценностите на християнската вяра обаче бързо се заменят с ценностите на друга  религия – политиката. В нея представите за добро и зло, за правилно и неправилно са размити и условни. Илюстрация на тези процеси е случилото се в Пирдоп през 1879 г. През  юли там са създадени Окръжен и Градски съвет. Членовете им намаляват месечните си заплати и не назначават предвидения брой писари, за да пестят публични ресурси. Спестената сума е изпратена на централната власт в София. От там парите са върнати на Окръжния управител в Пирдоп, който … ги разделя със секретаря и преводача си.

Достъпът до бюджетните ресурси започва да се възприема като възнаграждение за минали заслуги от страна на данъкоядците. Два месеца след като първото българско правителство подава оставка, бившият външен министър Марко Балабанов се оплаква, че дълго стоял без служба. Според него трябвало да се създадат особени длъжности за хора, които „са работили за народа и народът ги познавал“.  Някои от участниците в опълчението възприемат създаването на българската държава като възможност да заменят турците на изгодните държавни служби. Съществуват сведения, че на опълченците е обещавано от началниците им, че „като се освободи България, всичките служби ще се раздават на опълченците – кой каквото пожелае“. Желаещите да се присъединят към класата на данъкоядците използват всякакви мотиви. Заслугите пред народа и патриотизмът вършат добра работа за целта.

Разточителното отношение към сумите събирани от данъкоплатците се проявява на макрониво. В разходната част на държавния бюджет за първите години след 1879 г. делът на военните разходи е огромен. Те съставляват около 1/3-та от общите разходи. За други европейски държави (с изключение на Сърбия) харчовете за армия са между ¼ и 1/7 от общите държавни разходи. Много от висшите военни са руснаци, които получават високи заплати. Сред българските офицери се заражда недоволство и стремеж да заместят руските си командири. Мотивите им едва ли са само патриотични. Военните не са единствените, които поглъщат средства от бюджета. Дори образованието и културата не остават назад. Няколко години след Освобождението Иван Евстратиев Гешов констатира, че образователната система в България е така настроена, че произвежда чиновнически „пролетариат“, т.е. кандидати за държавни служби, които са клиенти на увеличаващия се брой политически партии. През 1896 г. в селска и бедна България е открито Държавно рисувално училище. То предизвиква иронични коментари дори у хора на изкуството. Алеко Константинов изразява основателни съмнения за ролята на училището в повдигането на българската индустрия и търговия…

Как се стига до мирно съвместно съществуване между двете класи?

Достигането до приблизително мирно съвместно съществуване на данъкоплатци и данъкоядци се дължи на два факта. На първо място: това са класи, а не херметично затворени касти. Придвижването от едната в другата класа е възможно. Не е изненадващо, че стремежът е данъкоплатците да станат данъкоядци, а не обратно. На второ място: в България се установява демократична политическа система. За да гарантират властта си, политиците като представители на данъкоядците, правят отстъпки пред данъкоплатците. Затова през десетилетията след Освобождението се увеличават държавните служби, държавните поръчки, държавния кредит, държавните субсидии и т.н. Преразпределянето на обществен ресурс при подобни условия води до печалба на едни за сметка на други, но не се решават проблеми като изостаналост, бедност и корупция. Данъкоплатците се примиряват с положението си заради надеждата, че все някога  ще бъдат облагодетелствани. Подобно равновесие е неустойчиво и понякога се нарушава. През 1900 г. в Североизточна България избухва стихийно недоволство срещу възстановяването на данъка десятък. То е потушено с помощта на армията. През 70-те и 80-те години на 20-ти век управляващите данъкоядци-комунисти с различни „социални придобивки“ се опитват да купят различни обществени групи от данъкоплатците. Последните обаче са все по-убедени, че не получават достатъчно и това допринася за омаломощаването на режима.

Напълно възможно е предизборното напрежение, което периодично преживяваме, също да е свързано с действието на описания механизъм на взаимодействие между данъкоплатци и кандидат-данъкоядци. Съвсем различен въпрос е доколко това е продуктивно.