Нощта е време за полет на съзнанието. Тогава всички мечти изглеждат близки, достижими. Самият Никола Тесла споделя, че подготвя трудовете си точно тогава – когато мисловното поле е най-чисто и всеки може да черпи вдъхновение направо от „извора“. Именно това прави Иван Русланов, водещият на радиопредаването „Нощен хоризонт“ на програма Хоризонт на БНР. Той е първият ни събеседник в рубриката #unwemediAlumni, в която представяме възпитаници на катедрата и тяхното развитие в областта на медиите и комуникациите.

Освен радиоводещ, Русланов е писател и носител на много литературни награди, редактор на предаванията „12+3“, „Хоризонт за вас“, „Нещо повече“ и много други в следобедната програма на БНР. В творческия си път е минал през музика, поезия, писане на блог, фотография и какво ли още не, но радиожурналистиката засега е любимото му амплоа. Автор е на три книги – фентъзи романа „Черният ангел“, сборника с разкази „Искри човечност“, и романа „Среднощни светлини“. Работил е и за вестник „Стандарт“. През 2014 г. завършва УНСС със специалност „Медии и журналистика“, а по-късно -  магистратура „Бизнес журналистика“ и докторска степен – отново в катедра „Медии и обществени комуникации“.

Както лесно можете да се досетите от богатата му визитка, Иван е човек, който не обича да бездейства. Не само в работен, но и в личностен план. В сайта на БНР можете да чуете записи от всичките му интервюта в „Нощен хоризонт“ и да полетите в света на безграничните и сбъдващи се мечти заедно с него и гостите му.

- Какво си спомняш от детството си?

- То беше много хубаво, израснах в Костинброд, един много спокоен град близо до София. Имахме широки поляни около дома си – едно класическо детство. Любимото ми място беше язовирът, където по залез можех да видя как слънцето буквално потъва във водата. Израснал съм в семейство, пълно с учители – баба, дядо ми Йордан, леля ми, майка ми. Баща ми е завършил „Физика“, а другият ми дядо – Иван – имаше много творчески пориви и пишеше красиви стихове. На него съм кръстен, а от него може би съм взел и творческия заряд. Аз също започнах със стихове, но не ми се получаваха. Там развих въображението си, но не беше моят жанр. В предаването ми гостува великата поетеса Маргарита Петкова. С такива хора трудно можеш да се сравниш.

- Какво обичаше да чете малкият Иван?

- Голям фен съм на книгите за Хари Потър, както и на „Наследството“ на Кристофър Паолини и прекрасната поредица „Шанара“ на Тери Брукс. Чел съм „Властелинът на пръстените“ страшно много пъти. Всички искаме да вярваме, че някъде там Фродо носи пръстен към вулкан, за да приключи всичко най-накрая.

- Как ти изглежда детството на сегашните деца?

- Смятам, че съвременните родители са герои. Защото в последния момент трябваше да се организират да намерят техниката и всичко необходимо, за да осигурят на децата си едно възможно най-качествено образование. Всичко изведнъж премина онлайн. Разбирам опасността и това, че коронавирусът е криза, която не е за подценяване. Обаче според мен можеше да се направят такива стъпки родителите и децата да бъдат подготвени, че процесите, през които ще преминават ще бъдат трудни, но те няма да са сами в тях, а ще имат стабилна подкрепа зад гърба си. За жалост, детството на днешните подрастващи е малко тъжно, но пък вярвам, че това време ще мине. Те, както и всеки от нас, имат нужда някой да им каже, че всичко ще бъде наред. Аз поне така мисля.

Не само учениците, студентите също имат нужда да усетят студентската скамейка, да намерят среда, приятели, път, по който да поемат. Помня, че когато бях студент в първи курс, издадох първата си книга, а преди да завърша издадох и втората. След което издадох и „Среднощни светлини“ – книгата, която смятам, че ме определя най-силно и някак без това, което преживях в студентските си години – срещата с колегите си и прекрасните преподаватели от катедрата, нямаше да поема по този път. Кой знае къде щях да съм и какво щях да правя... Хората около теб са много важни, а когато ги няма или ги виждаш за 45 минути пред един екран, не можеш да оформиш тази среда и светоглед. Въпреки това смятам, че УНСС предложи една от най-добрите среди за онлайн обучение у нас.

- Как стигна до УНСС и журналистиката?

- Беше интересно, защото аз до 12-ти клас не знаех какво искам да се случва с живота ми. Средното ми образование е на счетоводител. Но изглежда от малък съм крачил по този път, защото през 2008 г. – две години преди да завърша гимназия, спечелих първата си литературна награда, беше интересно преживяване. Написах първия си роман на 17 години – детска мечта ми беше да напиша фентъзи роман.

След завършването кандидатствах за 7-8 специалности, но в крайна сметка осъзнах, че искам да пиша. Благодаря на семейството си, че прие моята кауза да пиша и предавам послания чрез статии и аудиоформат (досега само в телевизия не съм бил), защото знаем, че в журналистиката няма особено голяма сигурност, което не бива по никакъв начин да ни обезкуражава. Аз избрах УНСС, защото видях колко модерно, отдадено са подходили. За мен там е най-добрата катедра по медии в България. С най-прекрасните преподаватели, от които съм научил страшно много. Нямаше да съм амбициозният човек (разбира се в здравословни граници), ако не бяха те. Защото от тях научих какво е да си журналист в XXI век, а това е изкуство, понеже нещата се променят всекидневно.

- Какво е амбициозността?

- Нищо прекалено не е хубаво, както и болната амбиция. Това, към което аз се стремя като амбициозен човек, е да предлагам на аудиторията си материали, гости и истории, които да я карат да мечтае. И то от целия свят. Много искам да стигна до големи имена, да покажа, че България не е някаква далечна страна. Искам да ми се даде шанс да взема интервю от хора, които харесвам. Имах една прекрасна гостенка – Едит Егер, унгарка с еврейски произход, на 94 години. Минала е през Аушвиц и най-големите ужаси там. Трябвало е да танцува за д-р Менгеле, за да спаси живота си и губи майка си и баща си в лагерите на смъртта. Но е простила. И не само – след това е станала психолог. Тя казва, че имаме 2 уши и 1 уста, за да слушаме повече и да говорим по-малко. Така че аз искам да слушам и да срещна слушателите си с колкото може повече такива истории, които да ни накарат да живеем. Такива хора са вдъхновяващи, пробуждащи и силни. От тях трябва да се учим, опитвам се да стигам колкото се може по-далеч чисто географски, за да разбера не само повече за себе си, но и да помогна на другите да разберат за какво е този живот. Защото това е много ключов въпрос – „Защо живеем?“.

- И защо живеем?

- Моят отговор е: за да оставим нещо смислено след себе си и да общуваме. Чрез другите да разберем себе си.

- Имал си интервюта с хора с тежки съдби. Как би посъветвал бъдещите журналисти да подходят, когато попадат в подобна ситуация, как да не рухнат, след като се слеят с изживяното от събеседника?

- Трябва да се отдадеш на момента. Няма нищо лошо в това да рухнеш, да се разплачеш дори. Бъди естествен, слушателите или читателите ще го оценят. Разбира се, това не означава да припадаш на пулта. Най-хубавите интервюта са тези, в които водещият участва, а не просто задава въпроси. Наистина изживявай момента, слушай и се опитай да разбереш. Много се говори в днешно време, но малко се опитваме да разберем. Когато някой изкаже различно от нашето мнение, ние отговаряме, за да отговорим, а не за да разберем, което е голям съвременен проблем.

- Ти си автор на три книги. Според теб ние ли създаваме писателското вдъхновение или то ни призовава?

- Аз лично не съм търсил вдъхновението. Имах интересен случай, докато пишех третата книга – не можех да спя нощи наред и само пишех. Нямаше особена причина за това, освен едно разбито сърце. Идеите могат да ти хрумнат по всяко време, както в случая – една нощ когато си легнах, мислех какво ли ще стане, ако една млада дама, свързана с изкуството, попадне в лапите на свръхамбициозен политик. Какво ще се случи с един такъв сюжет – дали тя ще успее да победи средата, в която попада. Той ли ще я пречупи, накъде ще тръгне. Темата в главата ми беше изобщо какво плащаме за решенията си. От следващият ден започнах да пиша „Среднощни светлини“ и беше много емоционално изживяване, защото последната част е под формата на писма. С дни не спях, идвах на работа, вършех каквото трябва, после вечерта сядах, пишех до сутринта. Просто ми се пишеше и изживявах момента. Моите тогавашни виждания за света са в тази книга.

- Пресметливостта убива ли ни? Тази тема засягаш в романа си чрез главната героиня.

- Пресметливостта е един от проблемите в света ни, защото твърде много мерим, винаги „претегляме на везни“ живота. Може би ако малко повече даваме от себе си, без да очакваме да ни се върне веднага, един ден ще сме много щастливи, дори да не е днес. Може да не сме най-добрите, красивите или отворените към света, но поне опитваме, както обичам да казвам.
В любовта също пресмятаме твърде много, дори не си позволяваме да изпитаме чувствата. Смачкваме емоциите си, за да не напуснем зоната на комфорт, където сме  удобно настанени, насред финансови плюсове. Понякога твърде много искаме и очакваме, без да даваме. Страхът много може да наклони везната и да ни попречи да отдадем себе си. Без да подозираме какви разрухи сее този подход.

- А кога е добре да сме безразсъдни?

- Когато го усетим. Твърде много мислим, а понякога трябва да тръгнем по пътя на сърцето си. Както бях аз с журналистиката. Смятам, че и в много други случаи е било в плюс да послушам вътрешния си глас, а не разсъдъка. Преди да започна да правя интервютата с чуждестранни творци си мислех, че няма да е добре да интервюирам чужденци, защото не ми е толкова добър английският, не го упражнявам всеки ден… но с хората, с които се усещаме, тези неща не се отразяват на общуването. С повечето хора винаги има какво да си кажеш, а езикът не е никаква пречка.

- Какво представлява черният ангел, чийто образ създаваш в своя фентъзи роман и можем ли да срещнем негово съответствие в обществото ни?

- От всички тези истории и книги, които четях, накрая се създаде черният ангел – супергерой, който не е типичен такъв, защото е роден като човек и все още имаше душа, макар че беше прероден като друго същество, което трябваше да пази България. Хората не го харесваха, за тях той беше крилато същество, което иска да ги убие. Те не го възприемаха, но той продължи да се бори да им помага, както и колкото може. Черните ангели… те са онези, които не се отказват да бъдат светли и добри, въпреки че срещат болката на другите всекидневно. Защото смятам, че за да бъдеш лош, да бъдеш нетолерантен към страданието на другия и личността му, значи си неспособен да видиш отвъд лошите му постъпки. Аз смятам, че не сме лош народ, даже напротив. Ние сме сърцати, борим се за каузи, но в момента сме тъжни.

- Говориш за прероден ангел. Вярваш ли действително в ангелите и преражданията?

- Най-вероятно вярвам в ангели, продължавам да се надявам, че някой ден ще усетя как някой ме пази и насочва нанякъде. Може би дори не е важно да усетиш това. Вярвам, че нищо не е случайно и винаги има знаци по пътя. Мисля, че имаме мисия, която изпълняваме, чрез разни хора и знаци. Всеки се ражда с някаква дарба, това също е чудо.

Относно преражданията, в „Облакът Атлас“ Дейвид Мичъл показва как енергията и действията през животите ни определят това, което сме през вековете. Героите са всъщност енергии, които преминават през различни времеви пояси. Много е хубаво… Изключителен роман. Когато го прочетох, за пръв път се сблъсках с теорията за прераждането по-задълбочено, макар и преди това да знаех че съществува такава идея как всички се прераждат и смъртта е ново начало. Тогава осъзнах какво оставяме след себе си на Земята и какво взимаме със себе си като багаж след „края“. И след като няколко пъти ми се случи да срещам хора, които имах усещането, че не познавам от вчера, повярвах. Всеки живот е чудо, трябва ли да приемаме, че чудото свършва със смъртта? Не. Тези чудеса преминават през вековете. Не виждам нищо лошо да вярваш в нещо такова.

- След като повярва в това, по-лесно ли започна да приемаш смъртта?

- За себе си не се страхувам, но за кончината на близък човек смятам, че никога не сме подготвени. Каквито и да са обстоятелствата, винаги ще има доза страх и това е нещо човешко.  

- Защо спря да пишеш?

- „Среднощни светлини“ беше много важна част от моя писателски път. Издадох я с голямо издателство, беше на първо място в класацията на книжарница „Гринуич“ в дебютната си седмица, после се оказа в топ 50 за годината и някак дотам стигнах с писането. Няма друга причина. Силно се съмнявам, че пак ще ми дойде писателският огън, но ако евентуално се случи, няма да го подмина. Много хора ме питаха, издатели също, но този етап май засега е зад гърба ми. Човек трябва да експериментира.

- Как се почувства, когато започна да водиш „Нощен хоризонт“?

- Много щастлив момент беше. Смятам, че това е моето място. Емоцията от нощния ефир не може да се сравни с нищо. Него можеш да го построиш както си поискаш. Защото през деня гониш актуалността, предимно политически теми и такива, свързвани с обществените нагласи, много е динамично и е прекрасно. Но нощем можеш да нагодиш динамиката към себе си и своята природа, можеш да си говориш по-дълго с гостите и въобще да дадеш на една тема много по-пълнокръвно представяне, защото имаш повече време. Нощта дава покой и повече творческа сила. Можеш да лавираш в повече звуци, някой от гостите да попее или посвири малко. Вярвам, че „Нощен хоризонт“ и специално в моята версия има естествената динамика на нощта, иска ми се във всеки час да има по нещо интересно, така че хората от всички възрасти да се заслушат… да разберат, че си се постарал да ги накараш да повярват в чудеса и да се размечтаят. 

- С кого мечтаеш да проведеш интервю?

- Определено и категорично – Анджелина Джоли. Много искам някога да я интервюирам. Тя, първо е една от най-красивите жени все още; една от най-големите актриси, особено в „Подмяната“ прави роля, която много малко актьори могат да направят и оправдава „Оскара“, който получава още като малка. Вярвам, че тя е много смислен събеседник, има много какво да каже и винаги е ангажирана с някаква кауза. Тя е интелигентен световен образ. Бих си говорил с нея с огромна радост, ако един ден имам тази възможност.

- Кои са любимите ти гости в предаването досега?

- Едит Егер, Имани… имах хубав разговор с певицата Роксен, много ми хареса и интервюто ми с дъщерята на Брус Лий, Шанън Лий. Тя беше много интересна, защото разказа как баща е трябвало да свикне с това, че не е бил възприеман като класически холивудски актьор, понеже е от друга раса. Тогава расизмът е бил истински проблем. Той сам е държал да изпълнява своите каскади, така наранява и гръбнака си. Думите му „бъди вода, приятелю“ означават, че е добре ние да умеем да се пригаждаме към всякакви ситуации като водата – в какъвто и съд да я излееш, тя приема формата му. Шанън носеше огъня на баща си, макар че е малко дете, когато той си заминава. Той се виждаше в очите. Един наследник, който иска да запази историята на родителя си. През 2021 година имаше интересни неща – например сценаристът на последния филм „Матрицата“ ми беше гост, както и автори като Джош Малерман („Кутия за птици“), Kлеър Макинтош; музиканти като Minelli, Two Cellos. Имани беше един от първите по-големи гости в предаването и искам да благодаря, че имах шанса да водя интервюта с такива личности.

Харесвам много и пътешествениците, с които, когато провеждам интервю, карат мен и слушателите да си мечтаем за далечни красиви места.

- Срещайки се с музиканти, щяло ли ти се е някога и ти да пропееш или да свириш на музикален инструмент?

- Много е интересно, защото аз като малък пеех, имам едно участие в „Като лъвовете“, едно трето място от музикален конкурс, казваха, че добре пея. После гласът ми се промени, а и ако няма кой да те насочи, губиш всичко. Сега ме е срам да пея, но много обичам музика и смятам, че тя е това, което ни спасява да не изтрещим тотално. Освен това, когато бях на 7 години, пях във вокална група „Радиодеца“ тук, в БНР, а 15 години по-късно работех в БНР. Трябва да бъдем по-широкоскроени, защото случайности не съществуват. Явно съм имал карма с това място (смее се).

- Кое личностно качество на гостите си искаш да възпиташ у слушателите?

- Опитвам се да показвам най-вече борбеността у тези хора, защото за да успееш на световно ниво са нужни много сила и безсънни нощи. Искам да покажа, че макар животът да е несправедлив, всяка болка трябва да се изживее, тя неслучайно е част от пътя ни. Винаги трябва да продължаваме да се борим със средствата, с които разполагаме и да не оставяме духът ни да бъде прекършен, дори когато сме на ръба, предадени или отчаяни.

- Кои са мечтите на твоя хоризонт?

- Искам да имам собствено авторско предаване. И да привлека аудитория, която да го оцени. Смятам, че имам какво да кажа и кого да поканя. Това, което се надявам, е чуждестранните артисти да се отворят малко повече за България, защото, макар че сме малък пазар, сме смислени хора. Едно интервю за България е нещо много ценно. Имам и цели в човешки план, но за тях се работи, а не се говори.

- Отива ли си радиото като медия?

- Не смятам. Нови форми на медии се появяват, но те не заличават старите. Напротив, старите продължават да се развиват наравно с тях. Радиото е много слушано, сигурен съм, че не си отива – то просто ще се нагоди към съвременните тенденции, което е много важно. Това е и нещо, на което УНСС ме научи – да следя тенденциите, да виждам кое в тях е смислено, да го вземам и преобразувам в нещо свое. Защото никога не знаеш дали си улучил правилната рецепта за успешно предаване или репортаж.

- Какво би искал да напомниш на българите?

- Да сме малко по-добри един към друг. Ежедневието ни е малко сиво, знам. Но един за друг може да го направим цветно. И малко по-щастливо, интересно. Да се усмихнем, да поздравим. Невинаги съм в настроение за това, но се опитвам. Нека опитваме! Дори да сме стигнали ръба, нека продължим напред. Да сме по-добри, да си дадем още един шанс сами на себе си. Може би трябва да започнем да уважаваме повече себе си, за да обичаме и околните.

Интервю на Мария Русева, 2 курс, спец. "Медии и журналистика"